част 3 - версия 1.0 :)
Лоулър дойде да говорим по въпроса. Беше наранен и малко недисциплиниран. Два пъти се наложи да го прекъсна.-- Защо да ми казва? - попитах. - Аз не съм твоят командващ офицер.
-- Вие сигурно имате нещо общо с това. Още от началото не искахте да се запиша.
-- Нямах нищо общо с решението, - казах. И нямах. Не бях казал и дума на Джордж Еди, нито за, нито против.
Тогава Лоулър ми каза нещо, от което ме полазиха тръпки по гърба. Той се наведе леко напред и се надвеси над бюрото ми. - Искам сражение, - каза той. - Не можете ли да разберете? Искам сражение.
Трябваше да отбягна погледа му. Не съм много сигурен защо. Той отново се изправи.
Попита ме дали жена му отново ми е телефонирала.
Казах, че не е.
-- Тя сигурно се е обадила на Капитан Еди, - Лоулър каза горчиво.
-- Не мисля, - отвърнах.
Лоулър кимна вяло. След това отдаде чест, обърна се кръгом и напусна канцеларията на баталиона. Наблюдавах го. Беше започнал да носи униформата си. Беше отслабнал с 5-6 кг, раменето му бяха изпънати, а стомахът, каквото беше останало от него, прибран. Въобще не изглеждаше зле.
Лоулър беше преместен отново в трета рота на Втори баталион. Стана ефрейтор през август, взе младши-сержантските нашивки в началото на октомври. Бъд Гинес беше неговия командващ офицер и Бъд каза, че Лоулър е най-добрият от неговата рота.
В късната зима, точно когато ми беше наредено да се заема с школата за начална тренировка, Втори баталион беше изпратен отвъд океана. Чак няколко дни след като Лоулър замина успях да се обадя на г-жа Лоулър. Не преди униформата му официално да е пристигнала там. След това проведох междуградски разговор с нея.
Тя не се разплака. Обаче гласът й стана много нисък и почти не я чувах. Исках да й кажа точно правилното нещо, което да върне чудесния й глас до нормална височина. Мислех да намекна, че Лоулър вече е един от нашите храбри момци. Но тя знаеше, че е храбър. Всеки знаеше това. И не беше момък. И, на първо място, намекът беше маниерен и фалшив. Сетих се за още няколко фрази, но всички бяха изтъркани.
Изведнъж разбрах, че няма да мога да възвърна гласа й до нормалния -- поне не веднага. Но можех да я направя щастлива. Знаех, че мога да я направя щастлива.
-- Извиках Пийт, - казах й. - И той успя да отиде на кораба. Татко тръгна да ни отдава чест, но ние го целунахме за довиждане. Изглеждаше добре. Той наистина изглеждаше добре, мамо.
Пийт е брат ми. Той беше мичман във флотата.
тъ-тъъм... това е засега, очаквам някакъв коментар, ако имате време :)
posted by sylvia @ 9/19/2005 02:44:00 PM
0 comments
